Разговор с д-р Мими Виткова, председател на Асоциацията на лицензираните дружества за доброволно здравно осигуряване (АЛДДЗО)
Д-р Виткова, какво се случи в здравеопазването у нас през последната година-две? Състоя ли се някаква реформа и ако да – къде?
През всички двадесет и няколко
години се реформираме във всички области на стопанския и обществен живот и мисля, че резултатите са еднозначно негативни. Здравеопазването не прави изключение. Смятам, че една изградена
здравна система, каквато имахме, през тези години бе подложена на много тежък демонтаж, на разкъсване на връзки, на комерсиализация и загърбване на всички етични норми и правила на работа в
професията, на занижаване на квалификацията, на изтичане на подготвени да работят самостоятелно кадри. България напускат хора, които искат да работят по правила, каквито у нас няма, напускат хора,
които не желаят да се впишат в безпорядъка на нашата здравна система. Трудно е да откъсна последните година-две от предишните, тъй като процесите вървят необратимо в низходяща посока.
Неудовлетвореността на обществото от здравната система нараства и мисля, че доближава до критична точка. Авторитетът на лекаря никога не е бил на такова ниско ниво, каквото е в момента. Липсата на
всякакво държавническо отношение към сектора и приравняването му към един класически пазар на услуги поведе до загуба на пациента, до неудовлетвореност на лекаря да работи в такава ситуация,
до лоши здравни резултати, до безпрецедентни случаи на нехайство и безотговорност – тоест до пълен хаос в системата.
През последните месеци здравеопазването стана символ единствено на зачестили смъртни случаи на пациенти. Така очаквано се засили и насилието над лекари...
Проблемът от
безхаберието на институциите, от изтеглянето на държавата от всякакви регулаторни функции в системата доведе до формиране на такова обществено мнение към цялото лекарско съсловие. Пациентът вече
приема лекаря като обществено опасна личност. Доверието към лекаря е на минусово ниво. Именно оттам възникват конфликтите и идват и фаталните резултати. Ние превърнахме всички лекари в търговци и
приехме, че единствено търговското поведение може да управлява системата. Именно това доведе до тези резултати. В опита на някои министерски екипи да вкарат повече пари в здравната системата под
формата на тази свобода на вземане на пари, на принуда, наречена избор на екип, на това неглижиране на колосалните суми, които пациентите плащат за т.нар. скъпоструващи консумативи и
медикаменти, за които в България няма единна цена – всичко това доведе до естествената реакция на обществото. В системата цари пълен безпорядък и всякаква липса на контрол. Стигнахме дотам да бъде
внушено, че лекарската професия е свободна, не зависи от никого, дори от Господа Бога. Съсловната организация също като държавата абдикира и много често нейните реакции се свеждат до реакциите на
една синдикална организация. Съсловната организация е призвана да изработи морално-етичен кодекс и да санкционира всички отклонения от професионалния подход, за да предпазят обществото от дефектите
на упражняване на професията. Ако съсловната организация беше на място, нямаше да се стигне дотук и съдът по-рядко би се занимавал с такива казуси. Криворазбраната колегиалност у нас действа с
пълна сила и вместо да санкционираме грешката – да отстраним от професията онзи, който нарушава правилата за нейното практикуване – ние си затваряме очите и виждаме мултипликацията на този подход.
Така доведохме общественото съзнание до мисълта, че човешкият живот не струва нищо и очаквано се стига и до саморазправа.
В тази задънена ситуация откъде трябва да се започне?
Отново от липсващата държава – тя трябва да разбере, че има отговорности и трябва да формира политика, да задава
стандарти и да прилага цялата строгост на санкциите, когато някой наруши тези стандарти. В момента ние нито изработваме правила, нито прилагаме санкции.
Чета цифровите оценки за работата на Агенцията за медицински одит – колко проверки е извършила и колко санкции е наложила. Въпросът е именно в съотношението между грешката и санкцията. Каква
трябваше да е санкцията заради пациента, на когото беше извършена излишна манипулация – коронарография, и който поради небрежност и безотговорност загуби ръката си? Аз лично не знам – и
обществото също не знае каква е санкцията. Толкова трудно ли е това да се случи?
Държавата трябва да промени мисленето към лечебните заведения, наречени търговски дружества; трябва да изгради една обществена система на здравеопазване, която по принцип е нонпрофит, поради
което няма нищо общо с търговското дружество, и да остави един частен сектор, който да работи на чисто търговски принцип. Тогава пациентът ще знае, че когато попадне в обществено здравно заведение,
не плаща, няма да бъде рекетиран. И обратно – когато избере да отиде в частно здравно заведение, си поема и финансовите разходи.
Сегашната философия – че всеки доктор е търговец и над него няма никакъв контрол, е объркана. Така се стига до отклоненията, дори извращенията наблюдението на една бременна, например, вече да
струва 500-800 и над 1000 лева, а раждането секцио е до 2000 лева. И това в обществена болница, която взема пари от държавата (ако не е осигурена) или НЗОК (ако е осигурена) точно за тази
дейност! Отделно се искат пари за грижи за новороденото. Ами ако тази жена не плати, няма да се грижи никой за бебето ли?!...Как е възможно това да се толерира!?
Друг случай – пациент, на когото се налага да се сложи да се сложи стенд на сърцето или изкуствена става, или друго измежду медицинските изделия, които се използват най-често в оперативните
специалности, ходи от врата на врата да си ги купува. Може ли човек сам да избира стенда за сърце – това да не е сергия!?!
Къде по света най-тежко болните, които лягат на операционната маса, заплащат най-скъпата част от лечението? Какво плащаме ние като солидарна система? Примерно, в една хирургична интервенция касата
плаща 500-700 лв., но това, без което не може да се извърши интервенцията, например стенда, се плаща от пациента. А това е най-скъпата част. Следваме девиза: съдбата на давещия се е в собствените
му ръце. Що за солидарна система тогава имаме ние? Какво се случва в нашето здравеопазване?
Това са въпроси, които се подминават непрекъснато вече от няколко правителства наред. Ето защо ако държавата не намери своето място в здравната система, няма как да се въведе ред.
Когато става дума за плащания, най-често се говори, че бюджетът за здравеопазване е недостатъчен.
Проблемът не е в парите, а в организацията на здравеопазването. Когато
говорим, че парите не стигат, непрекъснато се сравняваме с парите, които получава един гражданин на Стара Европа. България не може да си позволи тези пари, защото не ги произвежда като БВП. Една
страна, която е без икономика, каквато е нашата, която се деиндустриализира през последните 20 години, няма откъде да извади повече пари за здравеопазване. Като процент от БВП ние ползваме точно
такива средства, каквито ползва европейският гражданин. Те са около 8% – общо публични и частни разходи за здравеопазване. Но у нас публичните разходи са около 60% от общите разходи, а личните
разходи са около 40 на сто. Европейският гражданин плаща около 25% лични, а другите 75% са публичните разходи. Тоест, нашата система е по-малко солидарна от европейските системи. Тук не включвам
скъпоструващите консумативи, защото те не се отчитат като разходи за здравеопазване, а като фирмени разходи.
Водят ли се разговори за промяна в здравеопазването – на политиката, на модела?
Нито една политическа партия не работи сериозно и концептуално върху тези проблеми. Всичко се
решава на парче.
В момента ситуацията на неблагополучие в болничната помощ обясняваме с клиничните пътеки и начина на тяхното финансиране. Смятаме, че ще разрешим всичко с въвеждане на диагностично свързаните групи
(ДСГ). Това няма да стане, дори ще създадем повече проблеми, особено ако го направим едноетапно, без подготвителен период. Трябва да сме наясно, че ДСГ системата или ще запази разходите, или ще ги
увеличи. Въвеждането на ДСГ системата, измислена в САЩ, цели намаляване на разходите. У нас обаче ще приложим нещо, което е за друг тип система.
Ето как решаването на проблема на парче и изваждането му от цялостния контекст на здравната система няма да промени нещата.
На фона на цялостната политика, как оценявате пазара на доброволно здравно осигуряване в момента?
Да говорим за сериозен пазарен сегмент на доброволното осигуряване е доста
амбициозно, след като продължаваме да управляваме бюджет от категорията на средно голяма българска болница и с него покриваме под 1% от разходите за здравеопазване. Много пъти сме говорили защо не
се разви доброволното здравно осигуряване. Отново тръгваме от неясните правила. Имаме основен пакет услуги, който трябва да е гарантиран от бюджета на НЗОК, но това не е така – никой в годините не
направи актюерски разчети може ли този пакет да бъда покрит с обществени средства. Ако не може да бъде покрит, кой е пътят – увеличаване размера на здравната вноска, за да го покрием, или изваждане
на услуги, които да останат за доброволните фондове и то така, че да има социална поносимост. Забележете в каква парадоксална ситуация се намираме – приемаме, че няма да въвеждаме доплащане, защото
хората нямат пари, но в същото време пациентите, и то най-тежко болните доплащат много – 40%.
В един момент се говореше за включване на частните фондове в задължителното здравно осигуряване.
Дебатът за здравноосигурителния модел и неговото развитие е незавършил, но в
същото време е позавехнал. Мисля, че бе изпуснат един много важен момент – когато здравната вноска се увеличи от 6% на 8%. Когато се събират пари за здравеопазване, е редно с тях да бъдат покрити
разходи за здравеопазване. Вместо това се стигна до български парадокс без аналог в света: 1,5 млрд. лв. от здравни вноски бяха национализирани и отидоха във фискалния резерв на държавата за нещо
различно от здравеопазване. Така правителствата решиха да оставят системата каквато е и дори се появиха виждания здравните фондове да минат към системата на застраховането.
Все пак депутатите отхвърлиха тази идея. Нещо повече, последните новини са, че ще се мисли за нов Закон за здравното осигуряване и дебат по темата за доброволното здравно
осигуряване.
След като законопроектът беше върнат от парламента, работна група от България посети Брюксел на 9 ноември по повод кореспонденцията между ЕК и България за възможни
санкции заради това, че българските здравни фондове все още не са станали застрахователни компании. Не сме информирани официално нито преди посещението, нито след него, но това, което знаем, е, че
върху България няма да бъдат наложени санкции. Групата, в която имаше и депутати, успя да разясни на ЕК, че става дума за малки структури, които попадат в изключенията на европейската директива
„Платежоспособност 2” и че едва когато тези компании достигнат определени критерии, посочени в директивата, трябва да бъдат регистрирани като застрахователни компании. Така българският
парламент отстоя една българска позиция. Отново по неофициална информация, България е поела ангажимент да синхронизира в Закона за здравното осигуряване тези изисквания относно фондовете, но нямаме
информация в какви срокове сме обещали да стане това. Законът за здравното осигуряване има и други дефекти в частта, касаеща доброволните фондове, които пречат на нашата работа. Ние ще бъдем
неприятно изненадани, ако парламентът не намери време да отстрани и тези дефекти на сегашния закон.
Какви са тези дефекти?
Те се отнасят до доста непродуктивните изисквания към нас да лицензираме точни пакети, точни тарифи, точни ограничения по отношение на лимити, а всеки
клиент, който идва при нас, иска, образно казано, да скроим дреха индивидуално за него. Така за всеки клиент ние би трябвало да искаме от КФН разрешение да променим пакетите или тарифите, защото,
ако не направим тези промени, секторът е застрашен от сериозни санкции. Ето защо, ако бъдат преписани текстовете от директивата, без да бъдат внесени и тези промени, браншът е застрашен да бъде
блокиран и да не може да работи.
До какво ще доведе тази свръхрегулация, ако не бъде променена?
До невъзможност на някои компании дори да си платят глобите, които са в десетки, а защо не и в стотици хиляди
левове.
Какви други корекции трябва да бъдат направени в Закона?
Недопустимо е да мислим, че с 500 хиляди лева капитал може да се направи здравноосигурителен фонд. Директивата и
нашето разбиране е, че при средствата, които управляваме, уставен капитал от 2 млн. лева е напълно достатъчен за откриване на фонд за доброволно здравно осигуряване.
Може би трябва да бъдат включени и други по-високи изисквания към нас, стига парламентът да има нагласата това да се случи. Аз лично очаквам, че Комисията за финансов надзор в това отношение ще ни
подкрепи.
Какво очаквате от 2012-та?
Да си пожелаем да няма връщане назад. И още: укрепване и развитие на сектора и още малко търпение за акционерите.
АА
